Свободен си да се обесиш... но за своя сметка

Всяка година по някое време, обикновено „есенеска”, специализираните институции провеждат акции за ползване на предпазните колани и приспособленията за детска безопасност. Всяка година по някое време аз сядам и се наслаждавам на избуяването на внезапни „свободни личности” покрай темата. През останалото време е толкова трудно да откриеш истински, свободолюбив човек, а като дойде време за коланите и – ей гу’в’на – наизскачат отвсякъде... Малко цитати само от един форум:

„Това е непочтенна и глупава милиционерска пропаганда...За да сте честни, кажете колко процента от "вързаните" са загинали и колка процента от другите...”

„То нека някой ти налети от насрещното, па да видим кой колан ще те спаси...
Между другото - колана не трябва да е задължителен, а препоръчителен... не всеки се чувства удобно с него, което го дразни по време на шофиране и е предпоставка за катастрофа, а и не за всяко телосложение е удобен... „

„А пък най-голямата глупост е да караш с колан градско, където ограничението е не повече от 50 км/ч...”

„В крайна сметка коланът би трябвало да се слага по желание. Аз ако искам да се самоубивам, изборът си е мой...”

Има и прекрасни извадки за детските столчета, но да не се увличам.

И така – избор, свобода, препоръчителност – все такива ми ти едни понятия, присъщи на голямата идея за свободата на личността. Всеки истински свободен човек би трябвало да подкрепи едно такова шестващо свободолюбие. И аз бих го подкрепил с две ръце. Ама не сега и не тук. Защото тук и сега е една държава, която събира данъци и здравни осигуровки за „солидарна” здравна система. Това означава, че всеки внася парички в общия кюп, но очаква, когато има нужда от медицинска помощ, да получи толкова помощ, от колкото се нуждае – независимо дали внася 6% върху 300 лева или 6% върху максималния осигурителен доход. Така онзи свободолюбив индивид без колан ще очаква да бъде изкърпен за хиляди левове в Пирогов, а после ще иска и двайсет години да получава инвалидна пенсия от МОИТЕ данъци.

Изглежда цинично ли? Аз не казвам, че нямам и един куп морални и здравно-статистически аргументи в полза на мерките за безопасност на пътя. Обаче не виждам смисъл да споделям тези аргументи, защото те веднага стават обект на присмех и "порочна логика" от страна на "новите свободни". Ами ето тогава нещо просто, необременено от здравословност и морал - всичко е пари! Аз ползвам колан, защото искам да имам по-големи шансове за оцеляване. Онзи, който смята, че коланът не вдига шансовете му за оцеляване, е съвсем свободен да смята така. Но ще се наложи да го ползва по принуда, защото не е подготвен да си плати сам „ремонта”, а ще очаква ние, другите, да му го платим. Напълно подкрепям идеята коланът да не е задължителен в една страна, където здравеопазването и пенсионната система са изцяло на базата на частно осигуряване/застраховане. Убеден съм обаче, че в такава хипотетична страна частните застрахователи ще намерят достатъчно добри начини да накарат шофьорите да ползват колани, дори да не са задължителни „по закон”.

Що се отнася до детските столчета – нещата освен финансов имат и морален аспект. Грозно е възрастният да се подсигури с колан и два-три еърбега, докато малчуганът се шматка из колата като свободен електрон. Освен ако на това не се гледа като на някакъв особен, модерен вид естествен подбор.

Как животът ще изчезне напълно, в една страница

Паралелните вселени не са научна фантастика. Няма нужда да го доказвам. Да не мислите, че ние с вас живеем в една вселена? Имам чувството, че всички наоколо са наркомани – дръпват си една линийка от някакъв измислен от други живот и се завиват презглава с телевизора. Животът не е онова, което някой друг живее, а това, което ти самият обичаш, срещаш, виждаш, усещаш, обичаш, изпиваш, изяждаш, изговаряш, прекопаваш, спасяваш, пребоядисваш, улавяш, убиваш, настъпваш, обхождаш, раждаш, отглеждаш, преболедуваш, сготвяш, съчувстваш, изсираш, изсвирваш, изкачваш, прегръщаш, облизваш, откриваш. Стълбите, които изкачваш и онези, по които слизаш. Мислите, които мислиш сам, без подсказване.

Има много заместители на нашия истински живот. Често се питам защо са толкова много. Не са продукт на Бог. Значи трябва да са продукт на пазара. На несвободния пазар. Един такъв очевиден и свръхуспешен заместител е телевизията. Да не се бърка с телевизора. Телевизорът е само устройство, често полезно такова. А телевизията е корумпирана институция, продукт на изкривен, корумпиран, несвободен пазар.

Направете си експеримент. Припомнете си дузина неща от ТВ новини, сериали и предавания, които са ви впечатлили силно по някаква причина – странни, любопитни, интересни места, събития или съдби. Неща, които са ви се сторили интересни и непостижимо любопитни. Животи, които се случват само на другите. Ако сте с лоша памет може дори да си направите списък.

После спрете да гледате телевизия за определено време. Месец. Най-добре три. Можете ли? След този период извадете списъка с неща от телевизията, който направихте преди експеримента. Обърнете се назад към дните, в които не сте гледали телевизия и си припомнете подробности. Сравнете с ТВ-списъка. Убеден съм, че ако сте държали очите, ушите и сърцето си отворени, то вие сте преживели десетки, може би стотици неща, които са били по-интересни, по-любопитни и най-важното – по-ваши – от онези, които преди сте считали за непостижимо интересни, но чужди. От тези последни седмици вие ще си спомняте истински съдби и истински срещи, които няма да могат да се сравнят с никоя драматична ТВ новина или риалити.

По някаква причина опитът за контрол върху обществената еволюция довежда до спонтанно (или неспонтанно) изникване на различни заместители на реалния живот. Ние забравяме, че имаме живот и започваме да смятаме, че само някой друг го има. Групата на този някой друг е винаги сравнително малка, а на нас, останалите – огромна. Ние, членовете на огромната група, забравяме да се разбираме, да си съчувстваме и да съ-преживяваме собствените си животи. Нашата учудваща пасивност спрямо тази външна агресия се дължи и на факта, че достъпът до малката група е ограничен от странни правила, чиято неяснота лесно заблуждава нас, членовете на голямата група, че има начин да станем членове на малката.

Накрая на тази социална и индивидуална де-волюция ние ще бъдем съвсем празни откъм общуване и взаиморазбиране и ще изпитваме съпричастност един към друг само и единствено на основата на нашата принадлежност към групата на хората без собствен живот. Животите, които ще искаме, ще бъдат извън нас. Ще бъдем обречени на едно постоянно, самоизяждащо искане на нещо, което няма да можем да имаме, защото по условие ще го търсим там, където то не е.

Парадоксът е в това, че дори и малката група хора, които притежават животи, желани от голямата група, всъщност са подвластни на същата де-волюция. Те също желаят и ще желаят нечии чужди животи. Малка група всъщност няма.

Така животът ще изчезне напълно.

Приблизително

Да се твърди, че Свободата и демокрацията са синоними, е все едно да се каже, че Бог и президентът на САЩ са приблизително едно и също лице.

Започни със сърцето

"Мисля, че ако искаме да преустроим света и да го направим по-добро място за живеене, начинът не е да приказваме за взаимоотношения от политически характер, които неизбежно са дуалистични, изпълнени със субекти и обекти и отношенията помежду им; или пък за програми, пълни с неща, които другите хоря трябва да вършат. Мисля, че подобен подход започва от края, като приема края за начало. Програмите с политически характер са важен краен продукт на социалното качество, който може да бъде резултатен само ако залегналата в основата му структура на социални ценности е вярна. Социалните ценности са верни само ако личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън. Нека други разправят как ще се развият съдбините на човечеството. Аз искам да обясня само как се поправя мотоциклет. Мисля, че онова, което имам да кажа, е с по-трайна стойност."

Робърт Пърсиг, "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет"

Как промених мнението си за хомосексуалните бракове...

(Разбудено от тук. Актуализирано. Писано точно преди 2 години.)

Какъв е смисълът от тях, питах се често след прочитането на поредната статия за гей-браковете в Дания, Швеция, или където там били разрешени (вече)... Аргументите за и против са разнищвани надълго и нашироко и от единия и от другия лагер, а аз тъй да се каже, дълго време твърдо приемах аргументите по скоро на „единия”...

Някакси вътрешното ми чувство и логическите аргументи – всичко изглеждаше да сочи, че гей-браковете нямат никаква стойност за обществото и дори могат да нанесат поражения на обществената тъкан. Юридическата категория „семейство”, към която всъщност предявяват претенции привържениците на гей-браковете, е създадена през вековете за да придаде устойчивост на средата за продължаване на рода. Създаване на деца в относително стабилна обстановка и създаването на условия за устойчивост на семейната собственост изглежда са били водещата историческа причина за създаване на семейството като институция. Тъй като гей-двойките по условие не могат (за малко оставяме осиновяванията и изкуственото зачеване настрана) да имат поколение, тогава какъв е смисълът да товарим обществените институции с юридическото регистриране на тези съжителства? И ако бракът е предназначен да създава защитена среда за отглеждане на поколение, честно ли е ресурс на обществото да се изразходва за гей-бракове?

Ей така си разсъждавах аз в курсив, като много други преди (и с) мен. Една истинска, здравословна и убедителна дъра-бъра.

От нея обаче въпросите се навързват един след друг: Ами проблемът, който „оставихме” по-горе? Да имат или да нямат право хомосексуалистите да осиновяват деца? Ако им забраним, тогава, ще им забраним ли (например на женска гей-двойка) да си родят дете и да си го отглеждат? Ако им забраним и това, то определено ще трябва да го забраним на други категории хора, като доказаните убийци, пък били те и хетеросексуални (защото, за разлика от гей-хората, те са откровено опасни)! Нещата стават сериозни и наистина започват да намирисват на дискриминация, евгеника и фашизъм.

А всъщност, проблем с гей-браковете няма. Проблемът е с брака по принцип. Обяснението се крие отново в неправомерната и ненужна намеса на държавата там, където не и е работа! Гей-браковете преди години, когато бракът е бил религиозен ритуал с юридически последствия, са били освен ненужни, и немислими. Религиозният институт (например Църквата при християните) прави брака продължение на своите собствени ритуали и никой не поставя под въпрос значението му. Но с годините отделената от църквата светска държава отнема в своя полза всички правомощия по облагане с данъци, по харченето на тези данъци, и по раздаването и решаването на привилегии. Така в целия „цивилизован” свят държавата поема регистрацията на браковете и постановява в закони значението на брака между двама души за тяхното материално състояние и за техните по-нататъшни отношения с държавата и с други юридически субекти. Колкото по-силна е държавната намеса в преразпределянето на блага, включително чрез институцията на брака, толкова по-голям е стимулът за двама души във фактическо съжителство да се възползват от това преразпределение. Не случайно движението за гей-бракове започва в „силно социални” държави като Дания...

Колкото и да е парадоксално, доказателство в подкрепа на горното е и наблюдаваното на много места „обратно движение”, отлив от брака. Определени аспекти на брака – ограниченията, налагани от държавата заедно с преразпределението на ресурс – водят до паралелно намаляване на браковете сред хетеросексуалните двойки. Все повече хетеро двойки виждат в „държавния” брак нежелана намеса в техните дела и преценяват, че ползите за тях от преразпределението, което предлага бракът, са по-малки от загубите, които търпят като ограничение на личните им свободи. Така в страна като България, където хората са много чувствителни към намеса на държавата в делата им, все повече хетеро двойки избират съжителството пред брака. И държавата вече [се готви да] направи съжителството една нова „легална форма”, за да може да си възвърне загубения контрол.

Какъв е изводът? Бракът като институция е останал само удобно групиране на юридически правила касаещи съжителството и отглеждането на деца – т.е. сключвайки брак вие сключвате един „типов” договор с партньора си. Както по всеки договор споровете по брачния такъв се решават в съда. Този договор обаче съдържа като скрита трета страна и държавата, която на база на него прави някакво преразпределение на блага – например семейно облагане, семейни помощи за деца, отпуска за бащинство и т.н. Колкото по-малко или по-малкИ са тези преразпределителни функции на държавата, толкова по-малко значение има бракът. Един договор между две страни би вършил същата работа.

Така че най-добре държавата да спре да преразпределя (а как само тя обича да прави това!) и да остави на хората сами да решават как да живеят, а когато има спорове – те да се решават от една наистина независима съдебна система. Междувременно... гей-хората да си се женят (или омъжват) колкото си искат, но да си направят добре сметката дали наистина го искат. Ако е за да декларират честно пред обществото своята любов, то има и други начини, които не намесват държавата (която като се намеси, трудно се „отмесва”!). Защото държавно-администрирания брак и без това е на отмиране.

А гражданското общество да се стегне и да защитава правата на децата навсякъде, независимо кой ги отглежда. И да наблегне на затвърждаване на значението на семейството, което се състои от ХОРА, и което, за разлика от брака, все още не е държавна функция*. Защото децата имат права и това, за разлика от гей-браковете, е нещо сериозно.

--------
*Въпреки че неотдавна изявен наш политик едва ли не се гласеше да тръгне по къщите да помага за преодоляването на демографския срив.

Disclaimer: Горното представлява единствено мнението на автора и няма претенции за научна стойност, нито пък е подплатено с изследвания, допитвания и други високонаучни методи. В този смисъл, има голяма вероятност да предлага едно наистина добро обяснение на проблема.

"Родни фирми мамят в Германия"

Ех. Ама че. Гледай ти. Ето пак. Стига бе.

Не, не мога да се сдържа, но ще бъда кратък. Почти всички български вестници от последните два дни дават място на публикация, чието заглавие, с вариации, най-общо е "Български фирми правят измами с осигуровки в Германия."

Това заглавие е толкова истинско, толкова пълно за нормалния вестникоядец, че няма нужда да се чете статията. Ами то заглавието на това и разчита. Но това заглавие е и толкова, толкова подозрително.

Е, добре - изчетох и се уверих. Става въпрос за това, че законите на ЕС, Германия и България, взети заедно, дават възможност работници от една държава да бъдат командировани в друга (от ЕС) за период до 1 година, като се плащат осигуровки в страната, от която идват работниците, а не в тази, в която работят. Това, разбирате ли, били правили български фирми, в комплект с германските си партньори - командировали хора да работят в Германия, а им плащали осигуровките в България, щото тук са по-ниски.

Не, ни моъ, просто няма да куминтиръм.

Само ще кажа, че ако в България имаше свободна, мислеща преса, заглавието за същата новина щеше да бъде нещо от рода на: "Родни фирми внасят пари в националния бюджет и показват ефективност и отлично познаване на еврозаконите".

Изключително трудно е да си социално ангажиран, а също така за друго

Мисля си напоследък колко е трудно човек да бъде социално ангажиран. Най-малкото на мен ми е много трудно, пък и аз съм човек. Значи е вярно. Разбира се има и други начини, освен селските софизми, да докажа това просто твърдение.

Например един изпитан начин да се доказват трамвайни сентенции, е да се кряска в трамвая: „Д**ба таа държава, и ше искат да съм социално ангажиран! Кога най-после таа държава ше направи (тук сложете произволно съществително и добавете "за мене?") Айде, майната им!”. Този начин на аргументация е много силен, тъй като импонира (я, какви думи знам, а?) директно на граничната зона на човешкия слух, което е много силен метод за водене на преговори и убеждаване, особено на врага, и особено когато е съчетан с миризма на пот и потропване на тежки железа. В допълнение се псува държавата, като същевременно нещо се иска от нея, което погрешно я легитимира като даващ субект, а това е много убедително. Аз, обаче, няма да използвам този универсален начин да докажа твърдението си, понеже не смятам, че то е трамвайна сентенция, пък и нямам трамвай наблизо, който да пейстна в Интернет.

Затова ще използвам другия известен начин – убеждение чрез цитиране на лични преживявания и размисли. И така, на мен ми е трудно да бъда социално ангажиран.

Първо иде моето невежество и неразбиране. Аз не знам какво значи да бъда социално ангажиран. По принцип имам идея за речниковото значение на „социално”, „социум”, „общество” и др. свързани думи. Имам представа и за значението на „ангажиран”. Но като ги свържа, все нещо не се получава. Например, решавам, че да съм социално ангажиран означава да правя нещата по начин, от който обществото, от което , казват ми, съм част, като цяло печели. Всеки път, обаче, когато постъпя по начин, който е от полза за моето общество, се оказва, че съм нарушил правата на някой индивид или на държавата, а друг индивид е спечелил. Но никога обществото. Често този индивид, от по-предишното изречение, е държавата. Значи излиза, че обществото всъщност са разни други индивиди плюс държавата, а аз не съм. Просто съм случаен минувач.

Второ, и донякъде като следствие от Първо, с болка осъзнах, че за да съм социално ангажиран, трябва да признавам за свое „общество” и за свои „ангажименти” онова общество и ангажименти, които група индивиди и държавата (които не са общество) са дефинирали. Трябва да слушам новините и проблемите на определени групи хора (които група индивиди и държавата наричат „общество”), трябва да реагирам „етично” на техните неетични постъпки, да проявявам търпимост към техните постоянни оплаквания и да се нагаждам по един „общественополезен” начин към нещата, които те смятат за важни в живота (сред тях основните са разни продукти на манипулативни телевизионни предавания, манипулативна политическа система и манипулативни търговски практики, манипулирани от група индивиди и държавата (които не са обществото)).

И третото, както обещах в заглавието, е „друго”. Съвсем лично. Ще си призная – опитах се да приема дефиницията на група индивиди и държавата (които не са обществото) за „социално ангажиран”. Опитах се да слушам за проблемите, с които прикриваха проблемите, да гледам зрелищата, от които „има нужда, заедно с хляба”, опитах се да се манипулирам нежно от манипулациите на политическата системата и да си купувам убедено всичко онова, което група индивиди и държавата искаха да искам да имам. Опитах се да се регулирам според регулациите им и да се измислям според измишльотините им. Опитах се и установих, че безнадеждно ослепявам, оглушавам и оглупявам. Ослепявам за радостта и тъгата на близките и далечни хора, и за красотата на малки морски охлювчета с размера на глава на топлийка. Оглушавам за думите на любимата ми, която безмълвно търпи, и за беззвучния плач на самотния ми приятел, който никога не се оплаква. Оглупявам дотолкова, че да смятам, че мога да подредя съчувствието си като буркан с туршия до буркана с лек автомобил и буркана с нов телевизор.

Да си социално ангажиран е трудно, но не и невъзможно, и затова аз отдавна спрях да бъда „социално ангажиран” в кавички, защото ако ослепея, оглушея и оглупея, няма да имам никакъв шанс някога да бъда социално ангажиран без кавички.

Искам да живея в общност, а не в „общество”.